Сутрин е и отново е време за ставане. Мързеливо отварям едно оче и дяволчето в мен отправя примамливото си изкушение - "Еее, какво толкова, я си поспи. Я виж колко е удобна възглавницата, колко нежно те е обгърнало юрганчето. Тук си на топличко, навън всичко се е сковало от студ и вятъра ще те обрули. Я се обърни и си поспи само още минутка. Само още....."

Тук вече е момента, когато си хъркам доволно, сгушена в удобното легълце. След половин час, минутката вече отдавна е изтекла. Събирам всичките си сили и отварям бавно едното си око, внимателно да не се схване нещо. Усилието е неимоверно, клепача тежи всякаш тонове. След няколко минутки съм събрала вече сили да опитам и с другото око. Положението е още по-страшно. Не, ясно е, че ще ми трябват още няколко секундички да си почина, само още мъничко да поспя и може после да ми е по-лесно. 

След още половин час вече окончателно съм закъсняла за работа. Вече няма накъде и скачам от леглото. Започвам да търча напред назад, държаща ютията в едната ръка и дезодоранта в другата. Бърз избор на дрехи, миене на зъбки и очета, имам чувството, че се движа като скоростен влак из апартамента. Грабвам четката за коса, бързо гримиране, слагане на бижута.... И през цялото време си дудна "Утре ще стана навреме. Ще си направя кафенце, ще си го изпия спокойно на верандата, ще ми е спокойно...".  И така всеки ден и всяка сутрин.