Постинг
10.10.2008 17:07 -
Размисли за живота...
Автор: ralibali
Категория: Лични дневници
Прочетен: 5068 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 10.10.2008 17:10
Прочетен: 5068 Коментари: 1 Гласове:
0
Последна промяна: 10.10.2008 17:10
Още една философска тема за живота..... Хората са си го казали пряко "Life is a Bitch" (в превод - "Животът е Кучка"). Факт. Още на времето Мърфи е осъзнал колко е трудно да живееш, написвайки своите закони. „Ако нещата вървят зле, бъдете сигурни, че те ще станат по-зле!“
Животът ни е постоянен опит за оцеляване, който в края на краищата излиза неуспешен. Всеки ден се мъчим да преодолеем препятствия, да понасяме загуби, поощрявайки се, че можеше да е по-зле и че "каквото не ме убива, ме прави по-силен". Дали е така, наистина? Спомням си невиността на детското съзнание и как всичко ми се струваше красиво, прекрасно, лесно... Гледах на света с един наивен поглед и надежда. Постепенно всичко някак се омърси. Видях истинската природа на хората, жестокостта във всекидневието, разбрах, че постъпките на хората, дори и добрите, в повечето случаи са повлияни от не дотам благородни подбуди. Колкото повече остарявам, толкова повече човешката природа лъсва пред очите ми в пълната си грозота. Не казвам, че няма и добри хора, но останаха толкова малко... Обяснението? Ами трябва да се оцелява. На всяка цена.
А животът не е лесен. И както са казали, най-трудното е да го живееш. И човек, заливан постоянно от всички страни с трудности, напрежения, търси начини да оцелява. Да намира на какво да се опре, нещо което да го разведри, да му даде сили за продължи. И тук идват псевдо ценностите, които ни се натрапват от всякъде - от глупавите, промиващи мозъка телевизионни реклами, до луксозните модни списания, убеждаващи ни, че като си дадеш спестените парички за някоя парцалка или поредния чифт обувки ще се почувстваш по-добре. Цялото ни общество ни прави едни добре подчинени зомбита, които са лесни за манипулация. Перфектните консуматори, които купуват, купуват, за да запълнят празнотата си. Други се затварят в ограничения си и подбран кръг от приятели и семейство, на които могат да разчитат. А на трети просто им писва, и се бетонират тотално в себе си, неспособни да понасят това, в което сме се превърнали. Много пъти съм била на ръба на тези състояния. Просто не мога да разбера логиката на поведение на повечето хора. Не мога да го приема и явно не разбирам живота в днешния му вид. Мога да се боря, мога да стана хищник и да минавам през хората и живота като танк. Мога, но не искам. Изборът ми може да прави живота ми по-труден, някога беше и самотен, защото с добро и с морал не се оцелява лесно. Но с цялото си същество от години копнея да опазя това, което толкова харесвам в себе си. И вече дори не ми пука толкова дали другите ще ме харесват или одобряват. Свикнала съм да съм различна и съм готова да се боря със зъби и нокти да защитя същността си. Искам като се погледна в огледалото, да мога да издържа критичния си поглед. А днес ще оцелея. За утре не знам. Но ще се боря до последно и няма да се предам. Пишейки всичко това, чувствам озлоблението си и отчаяността си. Не бях такава и ми е мъчно, че живота ме направи толкова цинична. Иска ми се да дам още един последен шанс на хората да ми докажат, че има смисъл да ги харесвам. Искам да гледам отново с розови очила живота и да не виждам простотията, мръсотията и грозотата на света. Искам да изкрещя в тълпата „Събудете се хора!” и магията да се вдигне. Искам да не се изнервям и да съм отново любезна и мила с всеки...... Надеждата умира последна и аз вярвам, че още съществува. И че любовта ще ни спаси и доброто ще победи. Нядявам се...защото ние сме създадени за да сме повече от това, в което сме се превърнали. Просто трябва да си спомним...
Животът ни е постоянен опит за оцеляване, който в края на краищата излиза неуспешен. Всеки ден се мъчим да преодолеем препятствия, да понасяме загуби, поощрявайки се, че можеше да е по-зле и че "каквото не ме убива, ме прави по-силен". Дали е така, наистина? Спомням си невиността на детското съзнание и как всичко ми се струваше красиво, прекрасно, лесно... Гледах на света с един наивен поглед и надежда. Постепенно всичко някак се омърси. Видях истинската природа на хората, жестокостта във всекидневието, разбрах, че постъпките на хората, дори и добрите, в повечето случаи са повлияни от не дотам благородни подбуди. Колкото повече остарявам, толкова повече човешката природа лъсва пред очите ми в пълната си грозота. Не казвам, че няма и добри хора, но останаха толкова малко... Обяснението? Ами трябва да се оцелява. На всяка цена.
А животът не е лесен. И както са казали, най-трудното е да го живееш. И човек, заливан постоянно от всички страни с трудности, напрежения, търси начини да оцелява. Да намира на какво да се опре, нещо което да го разведри, да му даде сили за продължи. И тук идват псевдо ценностите, които ни се натрапват от всякъде - от глупавите, промиващи мозъка телевизионни реклами, до луксозните модни списания, убеждаващи ни, че като си дадеш спестените парички за някоя парцалка или поредния чифт обувки ще се почувстваш по-добре. Цялото ни общество ни прави едни добре подчинени зомбита, които са лесни за манипулация. Перфектните консуматори, които купуват, купуват, за да запълнят празнотата си. Други се затварят в ограничения си и подбран кръг от приятели и семейство, на които могат да разчитат. А на трети просто им писва, и се бетонират тотално в себе си, неспособни да понасят това, в което сме се превърнали. Много пъти съм била на ръба на тези състояния. Просто не мога да разбера логиката на поведение на повечето хора. Не мога да го приема и явно не разбирам живота в днешния му вид. Мога да се боря, мога да стана хищник и да минавам през хората и живота като танк. Мога, но не искам. Изборът ми може да прави живота ми по-труден, някога беше и самотен, защото с добро и с морал не се оцелява лесно. Но с цялото си същество от години копнея да опазя това, което толкова харесвам в себе си. И вече дори не ми пука толкова дали другите ще ме харесват или одобряват. Свикнала съм да съм различна и съм готова да се боря със зъби и нокти да защитя същността си. Искам като се погледна в огледалото, да мога да издържа критичния си поглед. А днес ще оцелея. За утре не знам. Но ще се боря до последно и няма да се предам. Пишейки всичко това, чувствам озлоблението си и отчаяността си. Не бях такава и ми е мъчно, че живота ме направи толкова цинична. Иска ми се да дам още един последен шанс на хората да ми докажат, че има смисъл да ги харесвам. Искам да гледам отново с розови очила живота и да не виждам простотията, мръсотията и грозотата на света. Искам да изкрещя в тълпата „Събудете се хора!” и магията да се вдигне. Искам да не се изнервям и да съм отново любезна и мила с всеки...... Надеждата умира последна и аз вярвам, че още съществува. И че любовта ще ни спаси и доброто ще победи. Нядявам се...защото ние сме създадени за да сме повече от това, в което сме се превърнали. Просто трябва да си спомним...
Търсене
За този блог
Гласове: 638
